През този месец се наложи два пъти да пътувам до Пловдив. Събитията, които ме изкушиха или по-скоро ме притеглиха емоционално към града бяха двата концерта, посветени и свързани с паметта за съвсем скоро напусналия ни безценен приятел и колега Драгомир Йосифов. Мислех си, че емоционалното опустошение ни е връхлетяло завинаги. Но пловдивчани ме опровергаха категорично. Почетоха достойно и със съобщна чувствителност, и музикантска преданост своя дългогодишен ментор, този, който им показа приключението да се отдадеш безрезервно на изкуството музика, който им подари част от себе си чрез идеите си и труда си. Колегите му направиха два концерта с противоположни по стил и направление програми, но все свързани с музикантското присъствие на Йосифов. Това бяха прекрасни жестове, наситени с изкуство, със сериозно присъствие, с максимална вдаденост.
Диригентът Диан Чобанов, оркестърът и хорът на Пловдивската опера и солистите Красимира Стоянова, Виолета Радомирска, Милен Божков и Ивайло Джуров представиха своята версия на Реквиема на Верди, и я посветиха на хоровия диригент и на драматурга на операта Йосифов. (5.12.) Вярно е, че за разлика от други реквиемни творби тази се изпълнява сравнително често в България. Дори на същата дата в София оркестърът и хорът на Софийската филхармония под диригентството на Мишел Табачник свириха също тази, привлекателна с ефекта на своето въздействие Вердиева композиция. В Пловдив залата на културния дом “Борис Христов”, както се очакваше, бе пълна. Атмосферата за артистите бе силно стимулираща и чрез преживяващата изпълнението публика. Но както се знае процесът е взаимен и за този тип преживяване основна роля играе прочитът на диригента и партньорството на солистите и съставите в него. Колкото и клиширано да звучи това бе вдъхновена, дори катарзисна вечер. Вечер, в която Диан Чобанов действително бе изискал и постигнал много от музикантите, бе изработил с тях музикалния текст с рядко срещана за работещите у нас родни диригенти от неговото поколение прецизност. От самото начало звукът в пианисимо в чели със сурдина, продължен от реално изпълнено sotto voce в хора, сякаш изплува от тишината с въздействаща вибрация и въведе залата в свещенодействието, което се извърши в следвашите близо 90 минути. Много бяха преимуществата на този великолепен музикантски акт – изваяно фразиране, благородство в силните динамики – без традиционните дилетантски акценти на първо време, които се чуват непрекъснато по нашите ширини, без грубо звучене в хора. Хорът бе мощен, обемен, с релефна артикулация, с фокусиран, концентриран звук и реагираше спонтанно и концентрирано на диригентските изисквания. Нямаше как да не свържа този маниер на звукоизвличане с факта, че години наред Йосифов е работил със състава. Оркестърът не намаляваше интензивността си и в най-тихите динамики, фразираше гъвкаво и също бе невероятно вдаден в общия музикален процес. Диан Чобанов бе тази вечер ярък, контролиращ в необходимата степен и въздействащ както върху партньорите си на сцената, така и върху хората в залата. Много ми допадна темпоритъмът, който той поддържаше неумолимо в различните части на творбата – реално Allegro agitato в Dies irae, гъвкави отвеждания към sostenuto, отчетливи дъхове, категоричност и цялостност в характера на различните сегменти в тази драматургически комплицирана част и великолепен баланс между солисти, хор и оркестър – във всяка динамика, във всяка агогическа идея, променяща съотношенията по вертикал и хоризонтал въъв фактурата. В Sanctus Чобанов изведе полифоничните линии стегнато и артикулирано, а хорът бе изключително ентусиазиран. Ясните идеи и сигурното провеждане на прочита му създаде необходимата благоприятна атмосфера за всички. И за солистичния квартет. Естествено трудно е да се изберат онези солисти, които да “пасват” на вокалното съвършенство на Красимира Стоянова. Никак не преувеличавам! Това е певица, която владее смайващо инструмента си. Освен красотата на гласа й, неговите цветове, които тя поднасяше с пестеливи нюанси, повече в сферата на пастелното – естествено съобразно характера на музиката и нейното изначално предназначение, Стоянова владее перфектно умението да отправя емисията си директно и на разстояние в залата, една от чертите на изкуството й, която я прави толкова голяма певица. И това нейно отличително качество изпъкна още по-ярко в ансамбловите епизоди с мецосопрана. В Liber scriptus солото на Радомирска бе стилно, със сигурно, целенасочено фразиране, но също и с необходимото нюансиране, както и в Quid sum miser и в Lacrimosa… Но в ансамбъл до Стоянова се чуваше ясно че част от обема и капацитета на гласа й сякаш се насочва не към залата, а се връща обратно към нея самата. Като в Agnus Dei, например, когато пеят акапелно само двете в началото на частта. Но в общи линии солистичният квартет изпълни на равнище своята задача. Милен Божков бе вдъхновен в арията си Ingemisco и вложи забележително старание в своите медза воче-моменти в следващите си изяви. Малко повече разнообразие в динамиката не би било излишно. В общи линии обаче вокалното му присъствие бе убедително и напълно в духа на творбата. Както и Ивайло Джуров – който е много стабилен певец и музикант – и в Mors stupebit, и в Confutatis бе впечатляващ, а отговорът му на месопрана в Lacrimosa продължи инспириращо молитвата, изпята емоционално от Радомирска. И пак Стоянова в кулминацията на тази молитва нанесе незабравим звуков нюанс на религиозно смирение, на преклонение. Много особено е нейното въздействие. Последната част на Реквиема Libera me не може да бъде забравена. Да, когато слушаш певица, чието има знае целия свят, очакваш нейното приближение, нейното посвещение на този вечен текст, но това, което Стоянова направи бе, както се казва от житейските преживянания на човеа, който остават в паметта му завинаги. Има в нейното пеене нещо специално по отношение на нотния текст, което го прави действително свързан с Бога. А и хорът тук й отговори много емоционално под палката на Чобанов. Моментът бе наистина изключителен с една сюблимност, която не се появява често. Дори и с певица от такъв ранг! Вечерта наистина бе специална – и със споделено излъченото смирение, и с много професионалното музициране, и с атмосферата в залата.
Концертът на 17 декември бе отложеният от 1 ноември, който бе организиран, измислен и репетиран от Драгомир Йосифов, който си отиде два дни преди да го проведе. Концерт, който за пореден път фокусира внимането върху предания на съвременната музика диригент, пианист, музиковед-концептуалист. Разбрах, че е бил много щастлив от последната си репетиция с участниците в концерта. Казал е на Диан Чобанов, че е наистина доволен, окрилен от желанието на тези по-млади от него хора да вникват в текстовете на Константин Илиев и Васил Казанджиев. След трагедията музикантите решиха все пак да направят концерта, като включат в него и музика от композитора Йосифов, който най-малко на себе си обръщаше вниманието си на изпълнител. Камерното пространство в епископската базилика бе изпълнено с хора и наситено с особено в своята ритуалност мълчание по време на концерта. Сякаш и слушателите са бяха отдали на онова свое лично преживяване, което може да се нарече въображение на скръбта и участваха в концертното събитие със своята лична емоция, със своите познания и спомени за артиста. Атмосферата беше забележителна, някак съзаклятническа. Музикантите, които пяха и свириха дадоха да се разбере, че ще продължат да разнасят, да популяризират полученото знание от Драгомир.
Това бе съвсем целенасочено възпоменание, в което между изпълненията бяха включени и видеоклипове с мисли на самия Драгомир. Може би защото самото му присъствие още не се е утвърдило единствено в спомен, а някак се усеща – сегашно и осезаемо за всеки, който го е познавал, появата му на екрана, между отделните изпълнения, с мисли за музиката и за своята работа в Пловдив ми се стори направо сюрреалистична. И някак пренапрегна емоциите. Две камерни хорови формации представиха творби на Константин Илиев. Цикълът “Седенкарски песни” прозвуча в своята цялост в трактовката на Камерния хор “Иван Спасов” под ръководството на Гергана Люцканова-Петрова с хормайстор Росица Димова и със солистка Евгения Ралчева – витално, артикулирано, спято и с необходимото настроение. Три песни от цикъла “Зелени облаци” изпълни Камерния хор към Държавна опера – Пловдив, създаден от Драгомир, който ратуваше да разширява перспективите на музикантите. Чух целия цикъл в изпълнението на формацията с Драгомир с внимание, насочено към повече важни елементи от фактурата, с необходимата концентрация върху специфичното разпяване на текста и неговото изнасяне във вокалния процес. Естествено сегашната ръководителка на формацията Радостина Борисова има по-различни визия и подход по отношение на нотния текст и на звученето на формацията. Представянето на композитора Константин Илиев завърши със Седем багатели за кларинет и виолончело. В последните години тази пиеса се свири от все повече млади хора. След първите й изпълнители Петко Радев и Венцеслав Николов, на които е посветена, Багателите можеха да се чуят в прочита на Росен Идеалов и Георгита Бояджиева, на Кристиян и Габриела Калоянови. Сега към тази компания се присъединяват кларинетистката Сесилия Алкалде и виолончелистката Анет Артинян-Николова. Прочитът им е много по-различен и все пак го възприемам напълно и като темброво взаимоотношение, като щрихова дисциплина, като изграждане на характерната за творбата атмосфера – особено в шеста и седма багатела двата инструмента бяха в идеална съвместност и уплътниха фактурните изисквания. Молбата ми към тях е след преодоляването на всички инструментални и ансамблови изисквания на автора да се взрат по-настойчиво и във всяко негово предписание по отношение на динамиката, което е, вярно, много трудна за прецизно изпълнение задача.
Музика от Васил Казанджиев прозвуча чрез две обемни пиеси. Дамяна Димитгрова и Димитър Наков изпълниха много сериозната Соната кончертанте за флейта и пиано с чувствителност по отношение на специфичната Казанджиева сонорност, с необходимата енергия в импулсите на движение, с изградено ансамблово мислене – и двамата се чувстват удобно в подобен тип фактура и се надявам, че ще продължат да посягат към съвременни творби. Великолепно изваяха Миражи за кларинет, цигулка, виолончело и пиано от Казанджиев Кирил Пенчев, Кармен Телфеян, Йордан Вичев и (отново) Димитър Наков (Този много талантлив млад пианист отдавна е потънал в съвременните звуци – да не забравяме, че негов преподавател е проф. Роксана Богданова). Тънък тембров усет, изящество, чувствителност в процеса на изграждане, пъстро в природата си звукоизвличане, наситено с много пластове при различните инструментални комбинации, подчертана медитативност. Творбата блесна в цялата си звукова красота, защото това е изящно построена композиция, със запленяващо слуха въображение по отношение звукотембровата си същност. И четиримата свиреха, наслаждавайки се на различните комбинации, които строят с подчертаната игра с щрихите, която семантизираше музикалното изявление. Навсякъде могат да свирят тази пиеса на Казанаджиев – тя интригува и държи слушателя непрестанно в едно взаимно общуване. Концертът завърши с две кратки, но невероятно сгъстени в посланията си композиции от Драгомир Йосифов. И напомни на публиката колко емоционален, смислен, прозорлив и знаещ композитор е той. Сигурна съм, че неговото битие на креатор тепърва ще се открива. Творбата Фрагмент 5 за кларинет и виолончело бе поднесена от Сесилия Алкалде и Анет Артинян-Николова. Мисля си, че това е реплика към Седемте багатели на Константин Илиев – никога не съм го питала дали е така. Но строфичната структура на творбата – тя е структурирана в 12 отделни сегмента, подбраните инструменти и нейният характер ми дават основание да предполагам, че това е съкровеният отговор, звуковото изражение, което един голям музикант подарява на един от своите кумири 12 години след създаването на Багателите. Не знам дали и числото 12 е някакъв код в случая, но познавайки Йосифов си мисля, че може би това предположение не е лишено от правдоподобност. Още повече, че музиката на Фрагмент 5 е заредена с латентна емоция, с тънък усет за звукотемброва комбинаторика, с процесуалност, която изгражда великолепно специфичната форма на творбата. Точно така я бяха усетили Алкалде и Артинян и свещенодействено я изсвириха. И като споменавам думата свещенодействие веднага се насочвам към последната пиеса в концерта със заглавието Сбогом 2 за соло кларинет, която оживя в прочита на Павел Ваклинов. Пиесата е написана в памет на един от много близките на Драгомир композитори – румънския творец и педагог Анатол Виеру. В просветеното, но и много емоционално изпълнение на Ваклинов жестът на сбогуване бе болезнено актуален. Тихото музикално слово на солиращия инструмент, което бе просто изговорено като интимен шепот от кларинетиста потъваше в дъховете-прагове, предписани от композитора, сякаш трудно за изричане, тежко за спомняне, разкъсвано от скръб. За първи път слушах Ваклинов и бих казала, че неговото изпълнение бе много повече от един концертен акт – бе по-скоро като обет към учителя, като съкровен израз на почит към композитора. Като пореден разговор с него.